Силата на утвържденията: как да ги пишем и какво можем да постигнем?

Моето пътуване от себеизискване към себеприемане

От известно време сутрин пиша своите намерения и утвърждения. Пиша, защото така се центрирам, имам посока, в която да вървя, и като цяло задавам същността на деня си.

Общо взето, правилото при утвържденията е: да пишем или четем поне 21 дни – сутрин или вечер; да визуализираме.

Това, което правя аз, е да пиша това, което излиза от мен самата, което ме вълнува. Питам се „накъде?“ и чувам отговора. Пиша и усещам.

Две изречения обаче имат особено силно въздействие върху мен. Две изречения, които пиша, повтарям, усещам, залагам… и най-вече искам да освободя и променя:

„Приемам се такава, каквато съм – тук и сега – без себеизисквания, себеупреци, напрежение и главоблъскане каква съм в очите на другите.“

„Спирам да се въвличам от собствените си високи изисквания, за да бъда добрата, 

значимата, достатъчната, стойностната в очите на другите.“

Продължих да пиша и се запитах:

Кои са моите себеизисквания?

• Да се държа по начин, по който да бъда приета.

Как точно се държа?

• Чувам (и съм чувствителна към) всяка забележка или коментар все едно нещо не съм направила, нещо ми липсва или не е наред.

• Да бъда „добрата майка“ или „майката, която съм нямала“:

  • Да говоря „правилно“ – каквото и да означава „правилно“.

  • Да отразявам.

  • Да откривам с какво поведението не е ОК за мен.

  • Постоянно да търся причината за ставащото – това ми носи най-голямо напрежение. Ако не успея или ако не мога, това е провал.

  • Знам (по книга), че винаги има причина – което за мен означаваше, че аз не съм направила нещо или съм пропуснала.

  • Да откликвам постоянно.

  • Да задавам норми според прочетеното и как „трябва“ да бъде.

  • Да казвам на близките си кое и как трябва да се направи.

  • Когато детето не е доволно или задоволено (спрямо моите критерии), да търся решение или да поучавам другите как, какво и защо.

  • Моето поведение да отговаря на зададени стандарти. Изключително силно звучат в ушите ми думи като: „Ама как може…“, „Така трябва да се прави…“, „Това е така…“.

Усещането да се освобождаваш от собствените си мрежи, кафез, ограничения е меко казано освобождаващо. Идеята е просто да се оставиш на усещането, да усетиш какво става в тялото и просто да го оставиш да бъде с теб. Да се свържеш с чувството в теб и да му позволиш да бъде.

Резултатът е себесвобода, себепозволение, себеприемане.