Какво реално стои зад нашите реакции?
Почти несъзнателно ние хората и родителите реагираме в по-голямата част от взаимодействията си. Какво означава да реагирам? - когато някой прави/направи/каже/казва нещо, в мен да се надигне вътрешна реакция, а именно:
В тялото ми да настъпят промени като учестен пулс и сърцебиене, изпотяване на дланите, напрежение, спиране потока на мисли или обратното - засилване, говоря повече или спирам да говоря и пр. Общо казано - настъпва промяна в енергията, която излъчвам.
Реакцията е обусловена от множество фактори и всичките (разбира се, според случая) могат да бъдат открити вътре в нас самите. Защо? Защото няма такова нещо като външна провокация. Провокацията идва от самия човек. Той реагира на нещо, което става извън него на база на “съставните пъзели” вътре в него:
Лични незадоволени нужди на момента, които в повечето случаи водят началото си от детството - т.нар. вътрешно дете…, от които се сформират Егото, поведенческия модел и начинът, по който реагираме
Онаследеното болково тяло
Енергията и вибрацията ни в конкретния момент
Личните ценности
Вярванията
Общо взето веригата на реакцията е следната:
Друг - Провокация → Аз - Реакция/Модел на поведение/Дисфункция → Функция на поведението → Тяло - чувства/усещания/вярвания/ценности/вътрешно дете/болково тяло
В по-голямата си част нашите реакции са несъзнателни и дълбоко вкоренени. Те са изграден защитен модел, който ползваме откакто се помним. Но модел, който в реалността не е на 100% ефективен, т.е. не води до еволюция, а до де-еволюция.
Реакциите ни също така се свързват и с проекциите ни.
Проекцията е несъзнателен процес, при който ние налагаме нашата вътрешна реалност на външната реалност или външен човек-дете, вярвайки, че това е истинската реалност.
Тайната е, че нашите проекции са си наши. Те идват от нас и са свързани само с нас, с нашия опит, минало и пр., но не и с другия. Това, че имаме опит, не означава, че това би било вярно за другия. Честите начини, чрез които проектираме нашата реалност върху другия са:
Когато етикетираме
Когато критикувам, отсъждам, преценям
Когато имам очаквания
Когато се “грижа” за другия
(за всички тях ще пиша в някой друг пост)
Когато проектираме и налагаме нашето, другият не се чувства видян и чут такъв какъвто е. А това, вярвайте, е изключително важно за едно дете, за да може то да изгради здрава основа - самоуважение, за да бъде Човекът, който именно вие искате то да бъде! В същото време тези същите рани - “не чут, не видян” са и в родителите, но все още несъзнавани и покрити със слой реакции и защитни модели. Рани, на които е нужно да се обърне внимание, за да бъдат излекувани, за да могат след това родителите на своя страна да видят и чуят децата си такива каквито са.
И така емоционално “кодирани”, ние реагираме, когато децата не ни чуват, притискат ни или са разстоени. И докато всеки родител си има своите собствени провокатори-бутони, на които реагира, една основна емоция движи “натискането на спусъка” - СТРАХЪТ.
Когато ни е страх, ние инстинктивно реагираме по заучен от нас начин, вариращ от липса на вяра до отмъщение в основата, на които стоят вярвания на незачетени нужди от детството като: “не съм достатъчно добър”, “не мога да…”, “детето ми е..”. В допълнение ние проектираме този страх върху другия, загубвайки връзката с него или върху нас под формата на самосаботаж, депресия и пр.
Ето и част от страховете на родителите заедно със съпътстващите ги модели, чрез които страхът се проявява зад ежедневните ни реакции:
(вижте повече в книгата на д-р Шефали, Осъзнатост в семейството или The Awakened Family)
1. Страх, че няма да съм обичан:
Купувам любовта, като презадоволявам/угаждам на детето
Трудно създавам/разпознавам личните си граници
Трудно ми е да съм постоянен и твърд във взаимодействието с детето
Възприемам естественото отдръпване на детето като отхвърляне
Възприемам реакциите на детето като лична нападка
Вярвам в максимата: “Всичко или по-голямата част от нещата, които прави детето ми не е достатъчно добро. Винаги може да се направи по-добре”. Това отразява личната липса/недостатъчност и вярване - не съм достатъчно добър.
2. Страх от конфликт:
Трудно казвам “Не”/отказвам и ми е трудно да съм консистентен в това
Превантивно “скачам” да спасявам детето от трудности, с които то само би могло да се справи
Трудно приемам/понасям спречкванията между децата и постоянно се намесвам
Изпитвам вина, когато казвам “Не” и след това компенсирам по нездравословен начин
Не мога да намеря и поставя твърди собствени граници
Превръщам се в угодник и слаб противник
Позволявам на децата да ме манипулират и след това се възмущавам/негодувам
Трудно се справям със силните емоции, които изпитват децата
Контролирам живота на децата, за да ги спася от болката, която могат да изпитат
Вместо простода кажа “Не”, аз увъртам, обяснявам се в повече, рационализирам, изнасям лекции и пр.
Нагърбвам се да правя всичко сам/а
Живея в постоянен страх, че няма да бъда одобрен/а или етикетиран/а
3. Страх да кажа “Да”
Трудно ми е да погледна собствените си чувства и да ги призная
Трудно ми е да съм спонтанен
Предизвикателно ми е да играя с децата и да стана част от света им
Трудно давам без условности
4. Страх от нещастието
Не успявам да намеря начин как да се справя с болката. Научен съм само как да я отбягвам. На това уча децата
Когато децата са тъжни, унили, се опитвам да ги развеселя
Когато децата показват уязвимостта си, аз ги омаловажавам, подценявам
5. Страх, че не съм достатъчен
Уча детето да гледа извън себе си - оценки, външен вид, мнения, социален статус и др.
Трудно осъществявам връзка със себе си и не познавам/зная моята лична стойност. Не познавам силните си страни. Нямам здрав устой - себеуважение. Не успявам да видя и силните страни на детето си, защото виждам само слабостите му
6. Страх, че не успявам да контролирам
Трудно позволявам на децата да грешат
Когато оставя детето само да се справя, усещам, че все едно го изоставям
Ако не съм около детето, то ще прави грешки и няма да се справи
Влагам конски усилия да задоволя всяка нужда на детето
Трудно ми е да организирам, управлявам всички дейности и ангажименти на детето
Приемам всичко, което прави детето лично и така не му разрешавам да сгреши и да се научи след това
Моделите и реакциите могат да варират, но важно е едно: да успяваме да виждаме картината, когато нещата се случват и да се СПИРАМЕ. Да се спираме, защото, за да възпитаваме децата, е нужно първо да изправим/излекуваме нас самите. Трудно бихме дали нещо на някого, когато ние самите го нямаме. Затова и се надигаме, че днешната младеж не е като тази преди това!
コメント