top of page

6 от СТРАХОВЕТЕ на родителите, които им пречат да видят и разбират децата си такива каквито са

Какво реално стои зад нашите реакции?



Почти несъзнателно ние хората и родителите реагираме в по-голямата част от взаимодействията си. Какво означава да реагирам? - когато някой прави/направи/каже/казва нещо, в мен да се надигне вътрешна реакция, а именно:

  • В тялото ми да настъпят промени като учестен пулс и сърцебиене, изпотяване на дланите, напрежение, спиране потока на мисли или обратното - засилване, говоря повече или спирам да говоря и пр. Общо казано - настъпва промяна в енергията, която излъчвам.


Реакцията е обусловена от множество фактори и всичките (разбира се, според случая) могат да бъдат открити вътре в нас самите. Защо? Защото няма такова нещо като външна провокация. Провокацията идва от самия човек. Той реагира на нещо, което става извън него на база на “съставните пъзели” вътре в него:

  • Лични незадоволени нужди на момента, които в повечето случаи водят началото си от детството - т.нар. вътрешно дете…, от които се сформират Егото, поведенческия модел и начинът, по който реагираме

  • Онаследеното болково тяло

  • Енергията и вибрацията ни в конкретния момент

  • Личните ценности

  • Вярванията


Общо взето веригата на реакцията е следната:


Друг - Провокация Аз - Реакция/Модел на поведение/Дисфункция Функция на поведението Тяло - чувства/усещания/вярвания/ценности/вътрешно дете/болково тяло


В по-голямата си част нашите реакции са несъзнателни и дълбоко вкоренени. Те са изграден защитен модел, който ползваме откакто се помним. Но модел, който в реалността не е на 100% ефективен, т.е. не води до еволюция, а до де-еволюция.


Реакциите ни също така се свързват и с проекциите ни.

Проекцията е несъзнателен процес, при който ние налагаме нашата вътрешна реалност на външната реалност или външен човек-дете, вярвайки, че това е истинската реалност.

Тайната е, че нашите проекции са си наши. Те идват от нас и са свързани само с нас, с нашия опит, минало и пр., но не и с другия. Това, че имаме опит, не означава, че това би било вярно за другия. Честите начини, чрез които проектираме нашата реалност върху другия са:

  • Когато етикетираме

  • Когато критикувам, отсъждам, преценям

  • Когато имам очаквания

  • Когато се “грижа” за другия

(за всички тях ще пиша в някой друг пост)


Когато проектираме и налагаме нашето, другият не се чувства видян и чут такъв какъвто е. А това, вярвайте, е изключително важно за едно дете, за да може то да изгради здрава основа - самоуважение, за да бъде Човекът, който именно вие искате то да бъде! В същото време тези същите рани - “не чут, не видян” са и в родителите, но все още несъзнавани и покрити със слой реакции и защитни модели. Рани, на които е нужно да се обърне внимание, за да бъдат излекувани, за да могат след това родителите на своя страна да видят и чуят децата си такива каквито са.


И така емоционално “кодирани”, ние реагираме, когато децата не ни чуват, притискат ни или са разстоени. И докато всеки родител си има своите собствени провокатори-бутони, на които реагира, една основна емоция движи “натискането на спусъка” - СТРАХЪТ.


Когато ни е страх, ние инстинктивно реагираме по заучен от нас начин, вариращ от липса на вяра до отмъщение в основата, на които стоят вярвания на незачетени нужди от детството като: “не съм достатъчно добър”, “не мога да…”, “детето ми е..”. В допълнение ние проектираме този страх върху другия, загубвайки връзката с него или върху нас под формата на самосаботаж, депресия и пр.


Ето и част от страховете на родителите заедно със съпътстващите ги модели, чрез които страхът се проявява зад ежедневните ни реакции:

(вижте повече в книгата на д-р Шефали, Осъзнатост в семейството или The Awakened Family)


1. Страх, че няма да съм обичан:

  • Купувам любовта, като презадоволявам/угаждам на детето

  • Трудно създавам/разпознавам личните си граници

  • Трудно ми е да съм постоянен и твърд във взаимодействието с детето

  • Възприемам естественото отдръпване на детето като отхвърляне

  • Възприемам реакциите на детето като лична нападка

  • Вярвам в максимата: “Всичко или по-голямата част от нещата, които прави детето ми не е достатъчно добро. Винаги може да се направи по-добре”. Това отразява личната липса/недостатъчност и вярване - не съм достатъчно добър.


2. Страх от конфликт:

  • Трудно казвам “Не”/отказвам и ми е трудно да съм консистентен в това

  • Превантивно “скачам” да спасявам детето от трудности, с които то само би могло да се справи

  • Трудно приемам/понасям спречкванията между децата и постоянно се намесвам

  • Изпитвам вина, когато казвам “Не” и след това компенсирам по нездравословен начин

  • Не мога да намеря и поставя твърди собствени граници

  • Превръщам се в угодник и слаб противник

  • Позволявам на децата да ме манипулират и след това се възмущавам/негодувам

  • Трудно се справям със силните емоции, които изпитват децата

  • Контролирам живота на децата, за да ги спася от болката, която могат да изпитат

  • Вместо простода кажа “Не”, аз увъртам, обяснявам се в повече, рационализирам, изнасям лекции и пр.

  • Нагърбвам се да правя всичко сам/а

  • Живея в постоянен страх, че няма да бъда одобрен/а или етикетиран/а


3. Страх да кажа “Да”

  • Трудно ми е да погледна собствените си чувства и да ги призная

  • Трудно ми е да съм спонтанен

  • Предизвикателно ми е да играя с децата и да стана част от света им

  • Трудно давам без условности


4. Страх от нещастието

  • Не успявам да намеря начин как да се справя с болката. Научен съм само как да я отбягвам. На това уча децата

  • Когато децата са тъжни, унили, се опитвам да ги развеселя

  • Когато децата показват уязвимостта си, аз ги омаловажавам, подценявам


5. Страх, че не съм достатъчен

  • Уча детето да гледа извън себе си - оценки, външен вид, мнения, социален статус и др.

  • Трудно осъществявам връзка със себе си и не познавам/зная моята лична стойност. Не познавам силните си страни. Нямам здрав устой - себеуважение. Не успявам да видя и силните страни на детето си, защото виждам само слабостите му


6. Страх, че не успявам да контролирам

  • Трудно позволявам на децата да грешат

  • Когато оставя детето само да се справя, усещам, че все едно го изоставям

  • Ако не съм около детето, то ще прави грешки и няма да се справи

  • Влагам конски усилия да задоволя всяка нужда на детето

  • Трудно ми е да организирам, управлявам всички дейности и ангажименти на детето

  • Приемам всичко, което прави детето лично и така не му разрешавам да сгреши и да се научи след това


Моделите и реакциите могат да варират, но важно е едно: да успяваме да виждаме картината, когато нещата се случват и да се СПИРАМЕ. Да се спираме, защото, за да възпитаваме децата, е нужно първо да изправим/излекуваме нас самите. Трудно бихме дали нещо на някого, когато ние самите го нямаме. Затова и се надигаме, че днешната младеж не е като тази преди това!

bottom of page