Каква е причината детето да не прави това, което искам?
Каква е причината детето да не ме чува?
Това са два от най-често задаваните въпроса, чийто отговори се търсят от почти всички родители. Отговори, които първоначално се мъчим да намерим и открием, изследвайки поведението на самото дете. Отговори - истини, които всъщност можем да получим, обръщайки се към себе си, за да се разберем кои точно сме ние, за да открием след това един друг и напълно различен Аз.
Така казано, въпросът се превръща в --> Кой съм аз в моето родителстване?
! Аз съм този, който считам, че съм с целия ми досегашен опит и знание?
! Аз съм този, който има очаквания, проекции, реакции, модели на поведение, интерпретации и защити?
! Аз съм този, който счита, че детето е нужно да бъде поправяно, подпомагано, контролирано ...?
! Или аз съм нещо друго ...?!
Нужно е да намеря този отговор, защото той ще ми даде ясната представа защо някои неща не се получват.
Нужно е да знам кой съм, за да разбера какво стоварвам или какво спестявам на детето си, като упражнявам ролите си и моделите си на поведение.
Нужно е да знам отговора, защото следващия път, когато обвинявам друг, че не спазва границата ми, да си дам сметка защо аз самият не мога да я удържа и кое е трудното за мен в това.
Нужно е да знам отговора, за да мога да се замисля следващия път, когато искам детето да се поправи вместо да отделя време, да обясня и/или да разбера на какво се дължи поведението му.
Нужно е да знам отговора, за да мога следващия път да изисквам от детето от позицията на твърдост, съчетана с разбиране и приемане.
Какво всъщност е Аз-си и себе си?
Личност и себе си
“Себе си” е личностното ни отъждествяване със заеманите роли, историята и миналото ни, с вътрешния ни глас, създадената изкуствена връзка и самоопределянето с предмети.
“Себе си” е тази част от нас, която я е страх да не се изгуби, да не бъде наранена и постоянно търси запълване отвън.
Личността е маската, която носим в ежедневието.
Това е начинът, по който ни възприемат другите. Това включва нашите маниери, нещата, които обичаме и необичаме. Личността е продукт на подражанието.
От момента, в който се раждаме и започваме да наблюдаваме света около нас, започва и формирането на личността. Учим се от родителите, телевизията и учителите, които са само едни от най-вероятните влияния. С времето личността ни приема определен набор от качества, които са уникални за нас.
Само една характеристика на личността е обща за всички: обичайният, автоматичен начин, по който функционира.
Личността работи на автопилот: тя реагира на житейските ситуации по предсказуем начин.
Това, което е свойствено за личността, е че тя функционира по-скоро несъзнателно.
Ние се движим 16 часа на ден, като погрешно вярваме, че сме съзнателни същества.
Представяме си, че често правим избори, основани на свободната ни воля, но истината по въпроса е диаметрално противоположна. Обикновено функционираме като личности и просто реагираме несъзнателно на изискванията на живота.
-->>> Наблюдавайте се внимателно.
Вероятно ще видим с каква готовност се отдаваме на автоматични рутинни дейности. Ще открием, че мислим същите стари мисли, повтаряме обичайните си емоционални модели, изговаряме същите познати думи и ги съпровождаме с маниери, с които сме свикнали.
Когато мислим или говорим за себе си, когато казваме “Аз”, обикновено имаме предвид моята личност и моята история.
Това е Аз-ът на нашите симпатии и антипатии, страхове и желания.
Аз-ът, който никога не остава задоволен за дълго.
Това е умотворната представа за нас самите, обусловена от миналото и стремяща се да се осъществи в бъдещето.
Себичният Аз винаги търси. Търси едно или друго, което да добави към себе си, за да се почувства по-завършен. Това обяснява непреодолимата загриженост на егото от бъдещето.
Ние се превръщаме в Его-идентичност, т.е нашият ум ни е превърнал в обект. Казваме: “Това съм аз”. И започваме да изграждаме връзка със себе си, да разказваме на другите и на себе си своята история.
Личностната страна на нашето същество не е непременно лоша или погрешна: тя играе важна роля, ако се използва както трябва. Ключът към правилното й използване е да установим връзка с нашата индивидуалност.
Индивидуалността АЗ или Аз-си
Индивидуалността или Аз - това е забравената част от нас, духовният ни център, автентичността ни, самото съзнание, знанието зад ума, покоят.
Аз е неотъждествяване с мислите, задълбочаване в чувствата, потапяне и срещане на същността на човешкото ни състояние.
Индивидуалността се изразява чрез свободната воля на душата, духовната енергия и съзидателният разум.
Нашата душа е струпване на съзнание, което пази семената на кармата, паметта и желанието. Когато си дадем сметка за присъствието на тези зачатъци на проявление, ние започваме съзнателно да генерираме действителността.
Нашето най-съкровено усещане “Аз съм” няма нищо общо с онова, което се случва в живота ни, нищо общо със съдържанието. Усещането “Аз съм” е едно с Настоящето.
Аз не съм моите мисли, емоции, сетивни възприятия и изживявания.
Аз съм съдържанието на живота си.
Аз съм живота.
Аз съм пространството, в което се случва всичко.
Аз съм съзнание.
Когато разберем и знаем, че ние сме съзнанието, в което се случват всички явления на съществуването, се освобождаваме от зависимостта, от явленията и от търсенето на себе си в различни ситуации, места и условия.
--->> С други думи, вече не е важно какво се случва или не се случва.
Важно е как ние правим.
Важно е какво влагаме, като правим.
Важно е дали интерпретираместаващото или просто възприемаме, приемаме и отговаряме на ставащото, свързани с Аз-си.
Нещата губят своята тежест и сериозност. В живота ни навлиза игриво настроение. Виждаме в света един космически танц, танц на форми - нищо повече. Когато знаем кои сме всъщност, настъпва трайно, живо усещане за спокойствие.
За статията са ползвани източниците:
Едгар Кейси, “Как да открием призванието на душата си”
Екхарт Толе, “Нова земя”
Екхарт Толе, “Гласът на покоя”
Comentários